Княжево

Витоша ( откъс от “ История на Княжево“  автор  Анастасия Шошева 1974 г.)

Древните гърци я наричали Скомиос, Скомон, Скомброс. Римското име на планината е Скропиус, но и то изчезнало заедно с римляните. И цяло хилядолетие не се знае как се е казвала Витоша. Спорен е произходът на това име. Най-вероятно е, че името Витоша има следният морфологичен състав: корен вит – и суфикс — ош, т.е. Витош. Има и други имена в нашия език, образувани по тоя начин: Мил-ош, Дра-гош, Рад-ош. Следователно, като е прибавено падежното окончание за ж.р. – а към съществителното име Витош, се е получило името Витоша.

Най-старият документ, в който се споменава името Витоша, е грамотата на цар Ив.Шишман, дадена на Драгалевския манастир „Св. Богородица“. В нея е записано: „Иже есть въ Витоши“.

 

За произхода й геолозите твърдят, че тя тръгнала от дъното на морето и се извисила 2286 м. Просторно било Сенонско море и спокойно. Но настъпил тежък катаклизъм. Раздвижили се морските вълни, разтворили се земните пластове, изригнала лава, застивала, пак изригвала. Вряло и кипяло, както ври разтопен метал в пещ. Оттеглили се морските води, издигнал се мощен каменен масив. Така се появила Витоша за радост и полза на човека.

Ето какво писал преди две хиляди години римският императорски чиновник Марк Фотий на знаменития историк- писател Тит Ливий: „Трябва да ти пиша за едно чудно хубаво удоволствие, което преживях тук изкачването на планината Скопиус…Успяхме да стигнем скалистия връх. Оттам гледката е неописуема   Чудна  планина  е  Скопиус!…Тя  мами  със  своята/ прелест и на човека му се иска да я завладее… Да, скъпи Тит, такава  у хубост в Рим няма“.

„Де на  света човек може да види толкова очарователни/’ картини от един само леснодостъпен връх?“ – пита френският геолог – пътешественик Ами Буе, познавач на световните природни красоти.

Така говорят и пишат чужденци. Пък и нашите – няма български писател, който да не е казал поне една ласкава фраза за Витоша.

„Я виж, бе Найчо, тая гиздава Витоша! Има ли нещо по-красиво на света?” /Ал.Константинов/.

„Пред мен пак се откри във всичката си омайна чудновата панорама на зеленото поле на Витоша с благородния си мощен израз в кръгозора. Аз не свалях очи от тая вълшебна гледка толкова пъти виждана и все тъй нова и драга на душата ми“ /Ив.Вазов/.

Това е поезия, но нейният дъх е ежедневие за обикновения гражданин. Всяка сутрин софиянци посрещат новия ден с поглед към Витоша – грейнала от слънце или забулена от облаци, но винаги ласкава. А изсели ли се софиянец, той не я забравя, защото Витоша е пленила сънищата му.“София и Витоша са неразделни, както Неапол и Везувий“ -пише немският геолог Хохщетер.Ние предлагаме на читателите сведения само за северозападния край на Витоша, т.н. Княжевски дял — част от землището на старото Княжево.

От незапомнени времена Витоша е била покрита с девствени гори, прорязани и оросявани от много потоци и рекички. Известните писатели – географи П. Делирадев и А.Монеджкова говорят за седемте рекички, които протичат през“ княжевското землище: Планиница или Клисурска река, Раковец, Пандурица, Брегица, Панчерица и Домус дере всичките притоци на Владайска река. Водата на тези рекички е намаляла, имената им са позабравени, деретата на някои от тях се запълва със земни маси от изкопи за жилищни строежи.

За по- старите поколения от местното население истинското име на Владайската река е Елешница. И понеже често е прииждала и опустошавала градините им, я наричали „Луда  Елешница“. С това име тя е отбелязана  в  много  исторически документи, във всички карти, както и административните документи до 1936 г. От местността „Овча купел“ надолу до крайградския ров носела име  „Домуз дере“ /свинска река/. През турско робство до „Шарения мост“ /Лъвов мост/ носела зловещото име „Канлъ дере“ /кървава река/. Може да се спори за етимологията на съществителното име Елешница. Обикновено   авторите го извеждат от лещак, какъвто расте по долното течение на реката. Обаче възрастните княжевци помнят, че са ловили вид дребни рибки с тъпа муцуна и вретеновидно тяло. Различно се тълкува това име: едни предполагат, че там някъде са били градските кланици на добитък, а други автори твърдят, че водите на реката били кървави, защото малко по на запад от „Шарения мост“ са изпълнявани смъртните присъди чрез посичане на ония патриоти – българи, които са дръзвали да се борят срещу тираните поробители, за което заплащали с главите си. След „Шарения мост“ Елешница носи спокойното име „Градска река“, додето намери река Искър. Тече Княжевската Елешница и чака  предприемчиви хора да я преустроят нея и околността й в атракционно – туристически обект подобно на Етъра и Синкявец в Габрово.

Друго природно богатство, което предлага Витоша, са нейните гори. Писмени сведения за тях са ни оставени от времето на  кръстоносните   походи. Кръстоносците ,се възхищавали от вековните гори на софийската – планинска околност и ги наричали „Silva bulgaria”. В книгата си „Осман “ Ив.Гондулич / починал 1838/ г./ говори за Витоша и ‘нейните дъбови гори.

Евлия Челеби пише: „Наблизо /т.е. до София – б.а./ се намира местността „Балиефендиево бранище“. То е една гъста гора, през която стрела не прониква, куршум не работи. Тази гора е красива със своите високи до небеса чинари, дъбове и тополи. Подобни се срещат само в Босна Равненските гори и Чемренските планини. Навсякъде из това бранище текат извори, а под дебелата сянка на всяко високо дърво множество влюбени и посетители се веселят или се молят“. Като описва местността и гората около днешната княжевска черква, Евлия Челеби съобщава: „Тук тя е толкова гъста и дърветата образуват такава дебела сянка, че никога слънчеви лъчи не проникват…Чудна е тази местност! Между Витошките храсти расте един вид вишна, а пък тукашните ягоди са чудесни. По доловете растат чудни кестени, круши, джагали и лешници“.

Старите княжевци разказват, че преди 150-200 години според твърденията на техни деди и прадеди, Витоша е била покрита с буйни гори. „Всички долища и стръмнини на Софийското поле също са били все със дървета и храсталаци покрити. При това цяло лято валели буйни дъждове, каквито днес рядко се срещат.“

С течение на времето девствените гори били унищожавани от човешка ръка или от природни стихии и бедствия. Освобождението на България сварва Витоша и Люлин почти обезлесени. Константин Иречек твърди, че юруци и други пастири по планината изсичали големи участъци гори и храсталаци, изгаряли ги, за да разчистят пасищата за стадата си. Ниските склонове се обезлесявали от селяните, за да ги превърнат в обработваема земя за земеделски култури.

За нуждите на рударската промишленост и местната металургия са изсичани големи участъци гори. Колко ли хиляди кубически метра дървен материал е превърнат в дървени въглища за нуждите на софийските ковачи, железари и металици? Сече се отплащали на съпартизаните си  пише Павел Делирадев в книгата си „Витоша. Народният поет Иван Вазов упреква виновниците за тая беда „Всяка година – пише  той е бил пропъждан един валежен и плодотворен облак от тези висоти: Всяка година, цели векове наред е била убивана една рекичка. Е било пресушавано едно изворче е била унищожавана една хубост. Е бил изгонен един славей едно царство на благодат .

Съвременник на княз Фердинанд отбелязал   Над самото село /Княжево/ под Витоша стърчат около стотина пет-шестотингодишни дъбови  дървета„. Най-величественият между тях бил цар Самуиловият дъб. Но зла била неговата участ: .“нуждата да се направи само някакво корито за неговата княжеска зоологическа градина изисквала голямо и дебело дърво. За най-подходящо се намерило едно от старите дървета над Княжево. Самият НКВ князът е присъствувал при отсичането за определения за тая цел дъб и пръв… забил брадвата в много престарелия му труп!… Лесно могат да се прочетат сгъстените камняли /пръстени/ по дъба, които излезли вярно и/ точно 890! Тоя дъб бил над 890 години,- т.е. връстник на цар Самуил“.

Един по един гинели старите дъбове. Сега двадесетина грохнали старци с пречупени стволове и клони се таят из боровата гора, за да напомнят за загубеното горско богатство на тоя витошки склон и да запазят името на местността „Дъбето“. Стеблата на тези ветерани са прорязани от кухини. Преди двадесетина години тези кобури бяха запълнени с бетонен разтвор. Сега обаче новите специалисти по горско дело смятат, че не е удачен тоя способ за удължаване на живота им.

Най-свеж и внушителен е горунът* на  панорамния* път,; останал самотен на югоизточната страна на гората. Обиколкта му е 505 см. Короната му е все още голяма и жива, но и той като всички свои връстници е на загиване. Особени грижи не се полагат. Стига му това, че е ограден и закичен с орден „Природна  забележителност“.

След Освобождението започнало и възобновяване на старите гори  на Витоша, както и създаване и нови гори, главно с иглолистни дървета: смърч, бор, бяла мура, ела и др./ За по-бързото залесяване било нужно да се създаде държавен горски разсадник; у Идеята дава княжевският благодетел Иван Хаджиенов  собственик на спиртна фабрика в Княжево. Като кмет на София„ /1.Х1.1881-29.1Х.1883 г./той доставил фиданки от Румъния и създал градската градина. Така започнало озеленяването на столицата.

С изграждането на  горския  разсадник се заема Стефан Дончев, горски инспектор по това време в София. Задачата била да се  произвежда посадъчен материал за нуждите на страната.

Инспекторът избрал хубаво плодородно място край старите дъбове.

Размерите на разсадника били твърде скромни. Пръскат семена само от бор и мура. Слагат началото на.първия горски разсадник в страната. Това било в 1889 г.

Две години по-късно чехът Юлиус Милде, заместник на Дончев, разширява разсадника до два декара, засява новата част с други иглолистни и широколистни дървета видове. За три години от първоначално засетите семена се получава хубав разсад. С него залесяват четири-пет декара – днес най-старата част от боровата гора. Разширява се разсадникът и започва да произвежда хубав разсад не само за Княжево, но и за други места в страната.Започнало разширение на княжевската борова гора. Всяка година се разсаждат по десетина хиляди фиданки, които добре се прихващали и развивали. Сега някои от тези фиданки са високи и стройни столетници.

През 1893 г. енергичният лесовъд Петър Савов Беров /роден в Бесарабия, завършил висшето си образование в Москва/, воден от миролюбиви идеи и чувства, идва в България. Започва работа в гр.Севлиево. През 1905 г. бива назначен за софийски районен инспектор. Под негово ръководство били засадени нови 15-20 декара предимно с бор, ясен, бряст, липа,явор.

В различни години в „Дъбето“ се засаждат и вносни екзотични дървесни видове. През 1910 г. Минко Фетваджиев  доставя от чужбина три вагона посадъчен материал. Вече върху площ от 364 декара се развива млада, предимно борова гора, за да надхвърли 700 декара за още няколко години. Фиданките растели за хубост и радост.Гората и нейните стопани преживяват и лоши години. Локални пожари изпепеляват немалки участъци гора. От суша или мраз измират масово и млади, и по-стари дървета. Скърбят за тях княжевки, които са ги отглеждали в разсадника: пикирали, разсаждали, окопавали. Тъгуват и отново залесяват оголените места.“Боянци се уплашили, че се отнема пашата за козите и овцете им — разказват старите княжевци – и нощно време изтръгвали насажденията“. Но и княжевци са упорити – отново засаждат опразнените места. И къде с глоби, къде с кавга надделяват. Нали били в една община. Не е излишно да се спомене, че през 1919 г. по време на войнишкото въстание част от боровата гора и част от гората под „Бялата вода“ на Витоша са били запалени и голяма част от тях изгорели. А през 1955 г. опустошителен смерч унищожава стотина декара гора в местността „Кумата“. Вековни борови гори са изтръгнати от корен и натръшкани като убити войници по бойното поле

Княжевци милеят за своята борова гора, известна на всеки софиянец. Те са взели присърце залесителното дело. Сега расте и друга, млада борова гора, плъзнала нагоре към Бялата вода и на северозапад до Червена могила, Килиите и Ц ърквище. Тя е дело на княжевци. “ Малката борова горичка срещу моста на Клисурска баня я засадихме ние, учениците от реалката… Доброволни бригади продължиха залесяването и по височините под Люлин.

Нескончаеми били борбите кой да владее естествените гори,ливади и пасища в княжевския дял на Витоша. По сведение на географа-писател Павел Делирадев почти цялата висока част на Витоша е била владение на няколко панагюрски джелепски /едри скотовъди/ фамилии през последните години на робство: Хаджи Деянови, Ланджови, Няголови.

В архивите на горското стопанство има документи и от по-ново време до средата на миналия век, от които личи, че панагюрски скотовъди овчари са плащали наем за ползвани пасища по Витоша.

За княжевци обаче, Витоша е съдба и битие. Благата й никога не са били достатъчни за бедните селяни, защото отделни фамилии са владеели горите и ливадите. Общинската управа унаследила от турско време забъркани права на собственост. Налетели претенденти за имоти от София, Пловдив, Панагюрище. Носят турски тапии и договори и настояват за право на собственост. Някои успяват. Крупни собственици се оказват Хаджи Теодосиеви, Куршумлиеви, Имарецки и др.

Художничката Вера Мачева съобщава, че дядо Стефан Мачев се преселил от Панагюрище в София след Освобождението.Той закупил голяма част от Витоша, от Княжево нагоре до хижите „Фонфон“ и “ Кумата“ и над тях. Тоя дял бил наречен „Мачева планина“ по името на собственика й.

Стига се дотам, че общинският съвет повежда борба за части от планината. Адвокатът д-р Провадалиев спечелва едно голямо дело и въвежда княжевската община във владение на 12 хиляди декара гора.

Всяка нова общинска управа се е занимавала със стопанисването на гората и пасищата по Витоша. Всяко лято съветът е определял участъци за добив на „дърва за огрев“ на населението. А всеки колар или каруцари се е стремял да набере повече дърва и да ги откара на софийския пазар за продан. Трудна била борбата срещу бракониерите. За това заплатите на горските стражари били по-големи от заплатата на помощник-кмета – 360 лв. годишно, а на горския стражар – 480 лв.

През 1952 г. Министерският съвет разпорежда: „Планината Витоша да се стопанисва като народен парк за отдих и спорт на трудещата се младеж“. Очертаните граници включват 227 258 дка площ. Две години по-късно се изготвя план за благоустрояване, с който се създават условия парк Витоша да посреща дневно 120 / хиляди излетници.

Десет години по-късно /1962 г./ се построява кабинковата въжена линия до „Копитото“. Началната й станция в долната част е на 760 м. надморска височина, а горната станция – на 1340 м. надморска височина. Дължината е около два километра. Преодолява се една нивелация от 580 метра. Пътува се 10 минути. Изгледът от кабинката е чуден: вижда се софийското поле и София, Стара планина, Люлин и гънките на Витоша.

Княжевският дял на Витоша и княжевската борова гора открай време са били благодатен отдушник за софиянци. Тук те намират чудни кътчета  тържествени, красиви, примамливи: зиме с причудливите форми на снежната покривка, през пролетта с омайните багри и благоухания, прохладни през лятото, спокойни през есента и винаги оживени и забавни със своите горски обитатели: птички, катерички, сърнички.

Природата предлага още един чуден дар на княжевци и софиянци – река Луда Елешница ( н . Владайска река), някога чиста и свежа, сега мръсна и воняща