Прекаленото връщане в миналото, говори за остаряване. Вероятно, но ще добавя, считам спомените си за единственото богатство, което притежавам. То ми стига, защото носи светлината в мрачен ден и увереността в моменти на тежки изпитания. За мен, човекът, живеещ изключително в настоящето, спомените сякаш стоят зад гърба ми, подпират ме здраво и тихо нареждат в ухото ми: „Ти върви, върви, пък ние ще ти даваме сила, знание и опит. От нас ще черпиш упование и надежда!” И така, връщам се в Княжево от края на 50-те години на миналия век. Таванският етаж на булевард „9-ти септември”/сега „Цар БорисIII”/ 387. Стаята на дедо ми, на когото съм кръстен. Голямият му часовник, висящ на метален ланец е закачен на дръжката на гардероба, точно на височината на очите ми. Тиктакането му оглася стаята. За незнаещите ще кажа: Тогава ръчните часовници още не бяха популярни. В панталона на всеки мъж, отпред, се шиеше специален джоб. Часовникът седеше там, а ланецът /както се казваше синджирчето/, висеше отвън, закопчан за най-близката гайка на колана. Часовникът бе статус за притежателя си и казваше на околните: „Този мъж е достолепен и има история!” Та, именно този предмет приковаваше вниманието ми винаги щом влезех в стаята и ме теглеше като магнит към себе си. Гледах го като омагьосан, очите ми не можеха да се откъснат от голямата секундарна стрелка, а тиктакането му изпълваше цялото ми същество. Протягах ръка и внимателно го докосвах, след което леко го залюлявах, да проверя дали няма да спре. После по силно, като махало – ляво, дясно, ляво, дясно…Точно тогава дедо ми Васил се появяваше с тревожен вик: „Сакън! Само часовника НЕ!” Въпреки, че искаше да изглежда строг, от очите му струеше доброта. Той, рано изгубил баба ми, бе поставил целия си живот в помощ на синовете си и семействата им. Житейската му философия бе кратка: „На кой каквото му е писано, това ще го сполети!” Обичаше да работи и винаги го правеше тананикайки си тихичко някаква песен. За всичко го биваше и всичко му идеше отръки. Усмивката не слизаше от лицето му и до самия край, бе верен на себе си! По това време Княжево бе тих, спокоен и зелен столичен квартал. Липите все още не бяха изсечени и гъстите им редици по тротоарите, от двете страни на шосето, сплитаха клони над него. Тясното павирано шосе се промъкваше в зелен тунел, а по него рядко минаваше камион, мотоциклет или каруца. Автомобили!? Какви ти автомобили!!! Първия внесен у нас „Москвич” още не се бе завъртял на витрината на „ЦУМ”! Някакви стари капиталистически возила преминаваха толкова нарядко, че майките не ги беше страх да изпращат невръстните си деца, като мен, не тръгнали още на училище да пресичат улицата до отсрещния магазин. Спомням си пресичах шосето, държейки в едната си ръка жълти стотинки, а в другата алуминиев съд за кисело мляко. В млекарницата взимаха съдинката и я слагаха празна на кантара. Измерваха я – това се казваше тара. После казваш колко мляко искаш и млекарката слагаше това количество над тарата. Киселото мляко бе в големи алуминиеви съдове с капаци, подобни на легени, а млекарката с плоска лъжица гребеше от тях. Винаги имаше жени от квартала, които се караха с нея. Ощетила ги била, като слагала от долу, от воднистото и по-рядко мляко, а не отгоре, от каймака, който леко жълтееше. В края на пролетта, когато цъфнеха липите, масово се береше цвят за чай. Баба и дедо – родителите на майка ми, живееха на номер 397, съвсем близо до нас. Всяка година по това време баба ми Драга приготвяше специална торбичка, изнасяше стол от къщи и го подпираше до ствола на някоя липа. Аз 5,6 годишен, вземах торбичката /найлоновите пликове още не бяха измислени!/ и като маймунка ловко от стола се покатервах нагоре по клоните. Сега разбирам каква мъдрост имаше в краткото й наставление: „И се дръж здраво!”, сякаш внушаваше: „Ти си утрешния мъж, трябва да знаеш и да можеш! Свиквай!” Още си спомням неповторимото удоволствие да си горе и вътре в короната на това благодатно дърво! Всичко около мен ухаеше на липов цвят – какво великолепно усещане! Малко по-надолу от нас, в градинката до читалището имаше красив фонтан. Тук се събираше голямо ято гълъби. Пиеха вода и кълвяха трохите, които хората им хвърляха, радостно прелитайки насам-натам. Смътно си спомнам как в същата тази градинка, зимно време от Витоша слизаха сърни и елени, да търсят нещо за ядене. Даже, имаше един мъжкар с големи рога, толкова бе свикнал с хората, че взимаше храна от ръцете им. Бяха го кръстили „Хулиган”! Говорейки за зимно Княжево, в далечните ми спомени изниква следната картина. Сняг до пояс, виелица и мраз, който щипе лицата. Улиците тогава не се чистеха и върху утъпкания сняг се движеха шейните на княжевските каруцари. Над конете се стелеше пара от телата им, а звънчетата на вратовете им огласяха квартала. Отивайки към края на тези ми спомени, искам да не забравя да кажа, няколко думи за отношенията между хората и за самите тях. Дали, защото по това време съм бил дете и съм пренасял несъзнателно доброто от приказките в света на хората!? Дали, заради добрите обноски в семейството ми? Но, все ми се струваше, че тогава имаше повече добри, топли и усмихнати хора! Няма да забравя една комшийка – леля Фимка, чието семейство бяха бежанци от Македония. Нисичка женица с топъл поглед и състрадателна душа, от която винаги се излъчваше доброта. Когато ме видеше като малък, а и в по-късни години, когато пораснах, ме спираше, взимаше двете ми ръце в шепите си и гледайки ме отдолу, нареждаше: „Васе, Сърце, как си!? Слагаше ударението на „ъ”-то! Как сте вкъщи?” Разпитваше за всички със светнало лице, сякаш благославяше.
Това е то – МОЕТО КНЯЖЕВО частичка, от което съм и аз, от времето, когато бе огласяно от глъч на много деца и ухаеше на борова смола и липов цвят!
Васко Зографов 2015 г.
Предесенна Княжевска импресия или Моята Лунна долина
Отдавна не се бе случвало това. Беше се смрачило. След един силен гръм над Люлин, внезапно заваля, толкова напористо, че едва успях да прибера постелките от люлката. Звукът от падащите потоци вода вкара ред в забързаното ми ежедневие и ми донесе спокойствие и мир. Никой не е по-голям от Природата. Край на работния ми ден, кой каквото свършил – свършил! Има още една приказка: Работа ще има и след нас, но нас няма да ни има! Не знам защо, но всичко това бързо мина през съзнанието ми. Направих си кафе и излезнах на балкона. От едната ми страна лимончетата по лимона жълтеят и индийският люляк цъфти, от другата зреят гроздовете на асмата, скрити сред зелените още листа. Никакъв вятър, гъсти вертикални потоци вода, а зад тях ярко слънце, показало се зад облаците, обсипва всичко със златна благодат. Шувът на дъжда обгръща всичко. Чувствам се сред някаква магия! Ето, това е неповторимото, което исках да споделя. Хубавото бе, че не бе само миг, продължи достатъчно дълго, за да си помисля: Това е моята Лунна долина, тя свършва ето там, в далечината, където огряниет от залязващото слънце люлински склон се слива с по-високия и тъмен витошки скат. Не съм бил в Калифорния и за джеклондоновата Сонома вали само съм чел, но съм сигурен, че по красота МОЯТА не и отстъпва!
Pingback:Rositsa